Норвежката Аника Солстранд разкри ужасяващи видения, след като е преживяла тежка автомобилна кастастрофа. Когато Аника се събудила в болничното легло в Берген, тя дълго време не можела да различи съня от реалността. Враговете на разума ѝ вече се били загнездили дълбоко – в онези тъмни часове, в които съзнанието ѝ било напуснало тялото под тежестта на упойката, тя бе преживяла нещо, което никога нямало да забрави.
Никой от лекарите не можел да обясни защо комата ѝ е продължила цели четири дни, нито защо при събуждането ѝ очите ѝ били изпълнени с паника. Но онова, което Аника помнела като видения, било по-реално от всичко, което я заобикаляло в този бял стерилен свят.
Всичко започнало с усещането за студ, който не идвал от болничната стая. Тялото ѝ било неподвижно, а душата си усещала лека. Тя се носела над нещо, което приличало на безкрайна ледена равнина. Около нея царяла тишина, натежала от присъствие. И тогава от мъглата се появили фигури. Една от тях била майка ѝ, починала преди пет години от инсулт. Дрехите ѝ били същите, които положили в ковчега ѝ – синята ѝ вълнена жилетка и бяла нощница. Лицето ѝ било спокойно, почти усмихнато, но очите ѝ излъчвали дълбоко страдание. Без да отваря уста, тя проговорила директно в съзнанието на Аника: „Не трябваше да идваш още. Но сега вече си видяла. Сега знаеш“.След това се появил братовчед ѝ Томас, загинал при лавина в Лофотен. Силуетът му бил като издълбан от сянка, но гласът му бил съвсем ясен. „Не всички, които ще срещнеш тук, са от нашите – казал той. – Някои ще искат да те държат в този свят, макар да не им е позволено“.
Земята под нея се напукала и от процепите започнали да излизат същества с хищнически очи и усмивки. Те не говорели, а шепнели. „Видя ни. Сега е наша“. Не приличали на онези банални демони от историите, които хората четат за забавление. Едно от тези същества имало лице, съставено от стотици малки човешки лица, които отваряли уста в безмълвни писъци. Друго се движело като дим, но където минело, светлината се сгъстявала в сянка. Аника се опитала да побегне. И тогава усетила ръка, истинска, топла, хващаща нейната. Била баба ѝ Ингрид, починала, когато Аника била още дете. „Не се оставяй да те държат. Спомни си за светлината. Спомни си за мен“, казала тя.
Последното, което Аника видяла, преди да се върне в тялото си, било как демоните се отдръпват с пронизителен писък, сякаш не можели да понесат нещо, което баба ѝ излъчвала. След това всичко потънало в мрак, но не студения мрак на отвъдното – това било онзи познат, земен мрак зад затворени клепачи.
След събуждането Аника не говорила с никого три дни. Първите думи, които прошепнала, били: „Те ме чакат“. Лекарите ѝ назначили психологическа помощ, но тя знаела, че преживяното не е халюцинация. Най-страшното не било онова, което видяла „там“, а онова, което понякога усещала в сянката зад себе си, когато вървяла сама в здрача. Онзи хладен полъх по тила, който се появявал без причина. Или отразените в прозореца силуети, които изчезвали, когато се обърне. Тя знаела, че вратата, веднъж отворена, никога не се затваря напълно.
